За да се оцени процесът на разширяване на Западните Балкани и да се анализират предизвикателствата от структурно естество, трябва да се познава сложната история на региона или да се разгледа голямата картина. Времето на тази статия не е случайно. Българското председателство на Съвета доведе обсъждането на присъединяването на Западните Балкани на един по-висок етап в дневния ред на ЕС и е логично, и е част от по-широката стратегия, че румънското, австрийското и хърватското председателство правят всичко възможно да завършат това, което започна моята държава.
Ако погледнем картата на ЕС, ясно може да се види, че точно в средата на Съюза, между Италия и Гърция, има една набиваща се на очи дупка. Това е забележително напомняне за едно от най-значимите ни поражения като европейци до този момент: войната на Западните Балкани с ужасяващия брой цивилни жертви и етническото прочистване през 90-те години на миналия век.
Европейският процес на обединение е политически проект. Той се въздигна от пепелищата на Втората световна война с основната цел да установи мир между европейските нации, воювали помежду си повече от 1000 години. Огромният му успех е мирът, който донесе между бивши враждуващи страни като Франция и Германия. Провали се в това, че не успя да предотврати появата на една по-късна война и насилие в самото сърце на Стария континент. Трябваше да чакаме намесата на Америка, за да се договорят впоследствие мирните споразумения от Дейтън, които сложиха край на военните действия на тази територия.
В този контекст процесите на разширяване на Западните Балкани започнаха с разпадането на бивша Югославия. Всъщност процесът на разпадане на бивша Югославия фрагментира Западните Балкани в много аспекти, като се започне от изменените граници и се стигне до демографските промени. Този процес доведе също така до създаването на държави, променили регионалната геополитика. Фрагментацията беше причинена от редица фактори: исторически, политически, икономически, военни, геополитически и стратегически.
Развитието се определяше от политическите концепции, които са водещи за региона по отношение на интеграцията в ЕС. Породеният от това регионален политически процес сега обуславя и дава насока на Западните Балкани към интеграция в евроатлантическите структури. Имайки предвид, че тези страни имат като стратегическа цел постигането на пълноправно членство в ЕС, процесът трябва да бъде по-динамичен и по-ускорен, тъй като се основава на същите принципи и същите ценности, които са тясно свързани с регионалните интереси. Независимо от споделената ориентация към общите ценности и интереси, Западните Балкани понастоящем са на различно ниво по отношение на европейската интеграция.
Страните от региона продължават да са изправени пред политически и икономически предизвикателства. В голямата си част това се дължи на факта, че те не успяха да разрешат всички регионални конфликти и да постигнат пълен политически консенсус. Тези предизвикателства са в състояние да възпрат необходимите политически и икономически реформи и цялостния процес на европейска интеграция. Интеграционните процеси зависят най-вече от стремежа към демокрация, политическа стабилност и позицията, която принуди правителствата и гражданското общество да развият този процес, независимо от различните групи по интереси в рамките на обществата и крамолите за власт. Тук е важно да се отбележи, че критериите от Копенхаген за членство в ЕС са задължителни, но освен това е необходим холистичен подход към региона.
Нека не забравяме процеса на присъединяване на Балканите в началото на 21-ви век. Както Румъния, така и България - страната, от която идвам - не изпълниха напълно всички критерии от Копенхаген. Но Брюксел, Париж, Берлин, Хага и Рим решиха, че трябва да постигнем компромис и да спечелим тези важни държави в Черноморския регион, преди да са се върнали към зоната на влияние на други страни. В ретроспекция и в светлината на настоящата нестабилна глобална ситуация това беше, меко казано, добро решение. Сега България, като лоялен член на ЕС, може да играе решаваща роля за намаляване на напрежението между страните от Западните Балкани, като изнася своя уникален етнически модел – крайъгълен камък на нашата евроатлантическа интеграция.
В тази светлина, предстоящата среща на върха между ЕС и Западните Балкани в София през месец май трябва не само да излезе с честна и обективна оценка на напредъка, постигнат от шестте страни в региона, но и да им предложи реалистичен план за техния по-нататъшен път към членство в ЕС. Това е първата среща на върха между ЕС и Западните Балкани след срещата през юни 2003 г. в Солун. Това е дълъг период и липсата на недвусмислен ангажимент към региона е доста обезкуражаваща за тези страни. Освен това декларацията от срещата в Солун приключи със следното заключение: „Ние постигнахме съгласие да се срещаме периодично на нашето ниво в рамките на форума ЕС-Западните Балкани, за да обсъждаме въпроси от общ интерес, да правим преглед на напредъка на страните от региона по пътя им към Европа, както и да обменяме мнения по основните актуални събития в ЕС.“ Очевидно е, че тази политическа ангажираност не беше изпълнена през следващите 15 години и предстоящата среща на върха в София трябва да започне отново активния диалог между ЕС и Западните Балкани.
Очертаната тази година нова стратегия за разширяването на ЕС е още една важна стъпка по пътя към приемането на Западните Балкани в семейството на ЕС. Но фактът, че темата за Западните Балкани вече е издигната на по-високо равнище в европейския дневен ред, едва ли е достатъчен, за да гарантира решаване на наболелите проблеми в региона. За да се постигне реален напредък, страните се нуждаят от ясно дефиниран план, който да включва конкретна времева рамка за всички шест страни, в противен случай подходът за разграничаване между „отличници“ и „изоставащи“ може да породи дълбоки предразсъдъци в европейската общност, които биха се преодолявали трудно и болезнено.
От друга страна, важно е страните от региона да продължат да осъществяват значителни реформи, за да могат да изпълняват необходимите стандарти по пътя си към ЕС. Правителствата трябва да демонстрират решителност и силен ангажимент към процеса на разширяване, защото един разумно управляван процес е в интерес както на ЕС, така и на страните от Западните Балкани.
Западните Балкани и ЕС споделят обща география, история и предизвикателствата на днешния ден. Нашата отговорност днес е да приемем Западните Балкани в ЕС. Историческите противоречия в региона, както са изложени най-добре в първия доклад на Карнеги „Незавършеният мир“ ("Unfinished Peace"), могат да бъдат решени само чрез пълноправно членство на шестте държави посредством мъдро и разумно насочван процес на разширяване. Време е да простим на Сърбия за миналите грехове и да ги посрещнем сред нас. Те принадлежат към Европа! Едновременно с това трябва да поискаме от Босна да прости на всички нас, че гледахме мълчаливо, докато техните съпрузи и синове бяха убивани в Сребреница и на други места. Това означава също така да мерим различни реалности с различни мерки. Не трябва да се спираме и да се самоограничаваме, когато става въпрос за разширяването на ЕС, а по-скоро да мотивираме настоящите и бъдещите държави-членки да работят усилено за един взаимноизгоден всеобхватен процес.
https://www.euractiv.com/section/enlargement/opinion/a-year-of-opportunity-for-the-balkans/
