20glasuvay

mobileheaderep2019

Интервюта

Проф. Светлана Шаренкова: Философът на заедността или Слугата на разделението!?

Проф. Светлана Шаренкова

Събранията на ДОСТ започват с цитати от Корана и с възгласи „Аллах акбар”

Местан е от типа политици, които даже да достигнат най-високи партийни и държавни длъжности, даже да оглави държава или международна организация, остава политик слуга. ДОСТ е на ръба на закона, при това – в момент, в който Европа „гори” от бежански вълни

Напоследък в контекста на предстоящите предсрочни парламентарни избори е модерно да се говори за „лидерски битки”. Изразът се използва най-често за софийския 25-и избирателен район, където сили ще премерят БСП и ГЕРБ чрез Корнелия Нинова и Бойко Борисов.

По-тревожното е, че в търсене на сензация се говори и за „лидерска битка” в регион Кърджали между оперативния председател на ДПС Мустафа Карадайъ и този на ДОСТ Лютви Местан.

Подтекстът на това внушение е, че ще се състои символичен сблъсък между почетния председател на ДПС д-р Доган и изгонения за предателство към Движението Местан.

Вредно е да се говори за лидерска битка в общността на българските мюсюлмани, сякаш те са някаква група извън цялото, извън българското общество. Те са част от българската нация, а заедността на етносите - през 140-те години от Освобождението, но особено през последните 27 преходни години – бе и остава върхово достижение на България и залог за стабилност и развитие на държавността. Наред с това подобни сравнения по темата „лидерска битка” са нелепи и защото говорим за формации с несъразмерима тежест.

Движението за права и свободи има забележимо присъствие в българския политически живот през последните три десетилетия, докато партия ДОСТ („Демократи за отговорност, свобода и толерантност”, а на турски – „Приятел”) е инженерен проект, без електорални успехи, създаден с цел да се разцепи ДПС в условията на геополитическото напрежение Изток-Запад и Турция-Русия (интензивността на първото днес постепенно намалява, а второто – изгуби актуалност). Впрочем подобни опити за разделение на ДПС бяха правени няколко пъти и от активисти в Движението, имащи амбиции за бързо издигане или обслужващи някакви други интереси: Гюнер Тахир, Осман Октай, Касим Дал… Всички тези опити завършваха безславно.


И все пак ако приемем, макар условно, хипотезата за лидерска битка, в която сили ще мерят Ахмед Доган и Лютви Местан, е интересно да си припомним кой кой е в тази битка. Не само като биографични данни, но и като тежест, принос и мисия в българската политика.
Формално погледнато, и д-р Ахмед Доган, и Лютви Местан са представители на средното поколение в българската политика – първият е на 62 години, а вторият – на 56. И двамата са родени на село – Доган в добричкото село Пчеларово (израснал е във варненското село Дръндар), а Местан – в кърджалийското село Чорбаджийско. И единият, и другият представляват т. нар. турска интелигенция, която социалистическата държава целенасочено се стремеше да образова и развива кариерно. И двамата са с хуманитарно образование – първият е философ и доктор по философия, а вторият – филолог.


Но приликите категорично свършват дотук.
В годините преди 10 ноември 1989-а Ахмед Доган прави обещаваща научна кариера в Института по философия към БАН – водещ научен център, в който млад учен можеше да постъпи и да се развива на базата на лични способности и научен потенциал. Доган защитава дисертация и придобива степента „кандидат на философските науки” (по днешните стандарти - доктор).

Въпреки блестящия старт на кариерата и прекрасните възможности за участие в политиката, въпреки контактите си с Държавна сигурност Ахмед Доган избира каузата на правата и свободите на българските турци и се противопоставя на насилственото им преименуване. Цената за това е не само загубата на висши позиции, които са му „на ръка разстояние”. Преди 1989 г., вкл. по времето на т. нар. Възродителен процес, български турци и особено представители на интелигенцията сред тях са избирани за членове и кандидат-членове на ЦК на БКП, за депутати в парламента, за сътрудници на идеологическите отдели на ЦК, назначавани са на водещи позиции в местните партийни комитети в смесените райони. Цената, която плаща младият учен, е присъда и дълъг престой в затвора.


По същото това време Местан мирно и тихо учителства в Угърчин и Момчилград, също има своите ангажименти към тайните служби. След 1984 г. без белези на публичен протест носи името Владимир Зидаров, което запазва поне до средата на 1990 година (кандидатира се под това име за депутат от СДС за изборите за ВНС на 7 юни 1990 г.).


В политиката Доган е т. нар. self-made man („самоизградил се”). Буквално от деня на освобождаването си от затвора през декември 1989 г. участва активно в процеса на основаване на ДПС, избран е за лидер на Движението. Където и да търсим причините – в интелектуалния му потенциал и знанията за политиката, в доблестното му поведение и в репресиите срещу него, няма нито един факт, показващ, че Доган е поставен за лидер на ДПС. Няма и нито един факт за това Доган да е нечие протеже – нито преди, нито след 10 ноември. По нашите географски ширини е трудно да пробиеш – и в науката, и в политиката, ако нямаш вуйчо владика, а сред малцинствата – двойно по-трудно. Доган завоюва лидерството, бори се за неговото запазване срещу опасни противници – вътрешните предубеждения, конфликти, геополитически разломи. Нерядко той е сам срещу силните, а понякога – сам срещу всички. И винаги досега излиза победител.


Точно на обратния полюс е Лютви Местан.
Неговата кариера е функция първоначално на тъста му. Хасан Али е един от най-изявените дейци на първата вълна политици на ДПС: депутат в три мандата на парламента, заместник-министър на земеделието в кабинета „Софиянски”, един от стратезите на реформата в ключовия за смесените райони тютюнев отрасъл. Едва ли има съмнения, че първоначалният тласък за кариерата на Местан (в Община Момчилград, а от 1997 г. – и в Народното събрание) е дело именно на семейното му обкръжение, а следващите – на протекциите на Ахмед Доган, на когото днес е обявил жестока война.

Местан има бърза и впечатляваща парламентарна кариера, която не може да стане факт, ако не си „любимецът на лидера”. Той е зам.-председател на парламентарната група, а по-късно и на партията, по време на тройната коалиция ръководи парламентарната комисия по образование и наука, а през януари 2013 г. при драматичните обстоятелства на покушението срещу Ахмед Доган е посочен за негов политически наследник на поста председател на ДПС. Впрочем Местан не отрича факта на посочването даже и днес, когато има претенцията, че е основен конкурент на Доган.

Показателно е, че в мига, в който загуби доверието на посочилия го, отново се показа не като водач, а като протеже, при това - нервно, страхливо и гузно. В мига, в който престана да е председател на ДПС, се укри в чуждо (турското) посолство – уникален случай в българската история. Местан е от типа политици, които даже да достигнат най-високи партийни и държавни длъжности, даже да оглави държава или международна организация, остава политик слуга.


Слуга на статуквото, на формулирани от друг идеи, на силните на деня. Политик с подобни личностни характеристики дълбоко в себе си има нагласата на ренегата – днес той е готов да обслужва страстно гледната точка на тези, които му дават власт и позиции, а утре с удвоена страст ще обслужва обратното, стига това да му гарантира личен просперитет. Разбира се, оправдание винаги се намира („Сгреших”, „Виждах нещата и опитвах да ги променя, но не ми стигна времето”, „Аз работя за евро-атлантическо бъдеще на България” и т. н. опити за благовидно опаковане на безчестието).

Но слугата си остава слуга – днес може да е комунист, утре – демократ, днес – да е раболепен посетител на дома на Доган, а утре – „борец за демокрация без Сарай”… Но той не е лидер, а изпълнител на чужди поръчители. И в цялата му 20-годишна дейност в голямата политика няма нито един факт, показващ, че Местан е постигнал нещо в лично качество, с лични усилия, с личен риск.


В годините на преход Местан е най-маниерният и наукообразен оратор, появявал се на парламентарната и медийната трибуна. Но „екзактната” лексика и „релевантната” реторика не могат да скрият липсите на собствени идеи и собствена концепция за случващото се в политиката. А за негова „визия” дори не е нужно да споменаваме - на Местан не му е дадено да разбере смисъла на това понятие.

Докато Местан „блести” с гръмки и сложни фрази, често лишени от смисъл и съдържание (трудно могат да бъдат разбрани от университетски преподавател, камо ли от обикновения избирател на ДОСТ), Доган е един от мислителите на прехода. Първото му достижение е, че говори (или пише) рядко.

Доган усвои азбучната истина, че за да направиш впечатление в политиката, не е нужно да говориш често и напоително, а е нужно да назоваваш важните неща, да даваш знаци, да формулираш дефиниции, а не просто да търсиш ефектната фраза.

Когато Бойко Борисов даде интервю - е всекидневие, когато Доган каже и едно изречение веднъж годишно – е политическо събитие.

Доган, който като философ със сигурност разбира смисъла на научните термини, умее да жонглира и с тях, но умее да каже нещата простичко и ясно – като диагноза.

Нека си припомним, че най-трайните „епикризи” на прехода са формулирани именно от него. За част от тях той плати доста скъпа лична и политическа цена.

Нима формулираният от него термин „обръч от фирми” не бе първата диагноза за връзката между политика и бизнес, която се превърна в тумор на целия ни политически живот, на всички основни партии – далеч не само на ДПС.

Нима формулираният от него факт, че той като политически лидер „е инструментът, който разпределя порциите в държавата”, не е белег на почти всяко правителство и управляваща партия в последните десетилетия.

Нима не е хроничен проблемът на политизирането и партизирането на администрацията, на принизяването на ролята на депутатите спрямо партийния интерес, за които Доган говори в прословутата си реч в село Кочан през лятото на 2009 година.

А защо се сърдят политиците на факта, че Доган бе първият лидер, който оцени ролята на европейските фондове (и подготви целенасочено кадри за министерства и агенции в тези сфери), че той бе първият, който говореше за тях като за инструмент за регионалното развитие и преодоляването на регионалните неравенства.

Защо се сърдят, че успя да запази чувството за общност и партийната дисциплина в Движението, ползвайки някои от добре заимстваните универсални уроци по партийно строителство, забравени от други партии.

Защо се сърдят, че той в рамките на целия мощен хор на евро-атлантически клакьори формулира историческата истина, че България (и в частност българските мюсюлмани) не бива да бъде разменна монета в конюнктурни геополитически конфликти.

С това Доган пръв напомни реалността, че България има специални отношения с Русия, която „се възражда като гарант на мира на планетата”. Отново ще кажем: той правеше тези изказвания не за да се хареса някому, а когато обществено бе потребно, нерядко – с риск да остане неразбран и да понесе негативи.


Връх на политическата и философска прозорливост на Ахмед Доган е „идеята за Заедността”.
Изречена още в зората на прехода, тя е негово политическо верую и днес. Струва си да се замислим какво щеше да се случи, ако Доган мислеше по друг начин.

Как щеше да започне преходът – като мирна трансформация или като тежък етнически конфликт (за такъв имаше основа след връщането на турско-арабските имена на 27 декември 1989 г. – както от страна на турците, така и на български националисти), подобен на този в Босна?

В последната си книга Иван Палчев описва десетки случаи, в които Доган още в рамките на 7-ото велико народно събрание възпира колегите си от ДПС, когато те (млади и неопитни политици) изпадат в крайностите на турския национализъм и на парламентарния бойкот и конфронтация. Доган неведнъж им напомня, че те вече са политици, част от парламентарната демокрация, от координатната система на българския политически живот.

И до днес той е ярък привърженик както на парламентаризма, така и на светския характер на държавата. Неведнъж Доган е давал доказателства, че може да бъде трансмисия с Турция, но само от позицията на българския национален интерес.


През годините Доган се превърна в балансьора в българската политика. За тази роля е говорено много, но е факт, че тя донесе най-голямото признание на ДПС – Движението имаше правителства със свой мандат в течение на 6 години, имаше (нарастващо) участие във властта чрез кабинетите „Беров”, „Сакскобургготски”, „Станишев”, имаше решаваща роля за важни гласувания при кабинета „Борисов 2”. Ролята на балансьор в годините на труден преход и противопоставяне Доган играеше достойно – благодарение на нея може да са правени и тежки грешки, но можем да си представим как би изглеждала реалността без този балансиращ фактор.


Доган е подчертано талантлив партиен строител.
Под негово ръководство ДПС бе създадена от нищото – без кадри, без структури, без организационни традиции. Доган „купи” доброто от традициите в партийното строителство на БКП, надстрои го с европейските примери и практики.

За добро или за лошо, от години ДПС е партията с най-структурираната и последователна кадрова политика, с ясна партийна дисциплина и персонална отговорност на всеки партиен член пред това, което Доган нарича „колективното тяло на партията”. Под негово ръководство ДПС придоби идеен облик на либерална партия (със социален елемент, базиран върху житейските характеристики на електората), в партийния елит бяха интегрирани хора от всички етноси, започна процес на развитие на структурите и от регионална ДПС постепенно стана национална партия, излъчваща депутати не само от смесените райони, но и от Кюстендил, Враца, Монтана, Сливен и… София.


Ако Ахмед Доган е рицарят на заедността, то Местан, видял се с власт и при охлабен контрол, бързо се показа като агент на разделението: под негово ръководство ДПС показа нездрава амбиция да контролира вота на ромите, слагайки още една тежка разделителна линия в обществото, стана агент на турския национален интерес в опита си да прокара парламентарна декларация в духа на опорните точки на официална Анкара при инцидента с руския военен самолет в Сирия.

Местан напълни листите на ДПС с хора, които не крият крайно консервативните си позиции в областта на исляма, с говорители на турския национализъм.

Местан се изживя като мотор на създаването, а след това и на падането на кабинета „Орешарски” – отново пародийно вживял се в ролята на балансьор. Ако Доган балансираше като визионер с дългосрочна цел на завземане на политически и управленски територии, Местан се опита да му подражава без мисъл за последствията и главно за да си придаде важност...


Особено опасно е, че
Местан вече играе като агент на разделението
в един чисто ежедневен, битов план сред електората в смесените райони. Тревожат информациите, че ДОСТ има амбицията да се превърне в политически изразител на радикалния ислям или поне на добре отглежданите (с финансиране отвън) негови филизи на родна почва.

Сигналите, че събранията на ДОСТ започват с цитати от Корана и с възгласи „Аллах акбар”, за активно участие на ходжи в партийния живот, което противоречи на основополагащия принцип за разделяне на религията от политиката, са сигнали, че дейността на ДОСТ е на ръба на закона и конституцията, при това – в момент, в който Европа „гори” от бежански вълни и ислямистки терор. Щом веднъж по времето, когато горяха Балканите, се опазихме от това, то дали е оправдано да правим тази грешка днес?


Какво е бъдещето? Кой от тези политици ще оцелее, е повече от ясно? Ако се осланяме на досегашната практика, на изборите ще спечели ДПС въпреки готвения масиран „автобусен” и „туристически” вот за ДОСТ на 26 март.

Но по-важният въпрос е не в броя гласове и мандати, а накъде ни води силата и волята на Ахмед Доган или безчестието на Местан. Кой от моделите ще оцелее: моделът на Заедността или моделът на разделението.

И кой лидерски образ ще се окаже по-траен – образът на Философа или този на Слугата?

(Епицентър,23.02.2017)

Печат Е-мейл

footerimage

alde party logoalde party manifesto

АЛДЕ
Либерален интернационал
Либсен
Европейски парламент
ЕС

Този уебсайт използва „бисквитки“ (cookies), за да анализира трафика и да персонализира съдържанието, което Ви предлага. Декларация за поверителност